Дома на Триша

Погледнах я право в очите и заявих високо и ясно.
- Повече няма да се срещнете. И никога няма да поискам от него да те убие или нарани.... А сега искаш ли да ми помогнеш...

-С какво? - попитах несигурно, защото да ме помоли някой за нещо си беше малко странно.

Въздъхнха и се изправих.
- Преди хиляди години Армията от демоните на хаоса, за които ти говорех - Пламтящият Легион - се е опитвала да ни завладее. Тогава е имало орден на магьосници, наречени Орденът на Тирис'Фал. Най-могъщият от тях е бил излъчван като Шампион на Света и и е наречен Пазител. Неговата цел е да се срещне с генерал на демоните и да го срази. след което да затвори порталът, отварян винаги от местни войни. Последният Пазител бил провален. Неговата майка е била Пазител преди него и когато е сразила Самият Създател на Легиона - Саргераз Мрачният - той е използвал последните си жизнени сили за да се всели в нероденият ѝ син. След разждането си, нейният син, Медиф, се мотал насам натам, станал Пазител след смъртта на майка си и обладан от Саргерас, едва не довел до края на света. Някак си обаче, някой убил с меч Медиф и спрял нашествието. Сега искам да възобновя тази традиция... и искам твоята помощ за целта.

-Че как мога аз да ти помогна> - Наистина не виждах аз къде се вписвам в тази обстановка. Се едно да питаш пингвин дали може да лети. Едно че няма да ти отговори, две че няма да полети.

Потрих ръце и погледнах нагоре.
- Силата на Тирис'Фал одавна не съществува. Легионът набира сили за да помете светът ни отново. За това се налага да намеря заместител. Одавна изследвам древни легенди, за да намеря магически артефакти, които са изгубени или са скрити на дълбоко. А не мога да ги намеря, взема, или овладея всичките сам. за това вместо да има един пазител, ми трябва цяла група, за да овладея повечето артефакти... А някой не могат да бъдат пипани от хора... разбираш ме, нали?

ПОгледнах я и кимнах.
- Предполагам, че има известна логика... Но ми обясни първо, какво значение има да пия кръв от демон?

-Тя дава сили. - започнах бавно да обяснявам - сили, които за нормален човек са извън границите на възможното, но ако кръвта ми докато съм през нощта и нося гривната, за да съм с това тяло попадне в теб, то тогава ти ще станеш на практика почти непобедим. Но помни, че дори кръвта има срок на годност. Когато се почувстваш слаб, просто ела тук. - и оголих врата си, за да пие.

Кимнах и погледнах надолу.
- Ако е вярно, изглежда съм пробутал на онзи ловец на плъхове, асасина, скапана кръв.
Подсмихнах я и се усмихнах.
- Неее... изчакай малко.
КОленичих преднея и се доближих внимателно. Малката рана останала от ножа на Талон, беше все още отворена. Бавно протегнха устни и обрах кръвта ѝ, Прегърнах я през кръста и бавно поех живителната течност в устата си.... Беше много... беше неописуемо....

Затворих очи и просто се радвах, че най-накрая реши да се храни както трябва да се храни един вампир. Все пак без кръв те са слаби. Оставих го да се нахрани и когато свърши се усмихнах и го погледнах.
-Е открихме с какво да те храним всяка вечер и сутрин.

Вдигах очи към нея и се усмихнах. Тънка струйка тъмна кръв с цвят на вино се стече по брадичката ми. Прегърнах я здраво и прошепнах само:
- БЛагодаря ти...
КОгато пиех от нея не се чувствах вампир... не се чувствах омърсен... беше някак... правилно.

-Та ако онзи убиец разбере какво точно си му дал е възможно да те погне. - засмях се и лекичко се изчервих. - Но само да си казал на другите какво съм няма да ти дам кръв повече.

Ухилих си се изправих. Мисля, че бях попрепил... май ми се виеше свят.
- Ами... майната му... да е внимавал. Ако пак ми се мерне ще го разпердушиня...Или той мен, Но аз имам теб до себе си, а той има само въшките си.
Ухилих се и се заразхождах насам натам.

-Стой. - казах му и го хванах за ръката, но когато се обърна бях залепена за стената. - Ох ... май трябва да ти намеря чаша с мерило. Постой замалко тук, ако можеш.

Погледнах я и се приближих за даѝ помогна да се изправи.
- не се притеснявай, просто исках да се порадвам на...
Щях да кажа на "теб и на това което споделихме", но се сетих, че тя не е почувствала, това което и аз.
- Че се нахраних така както преди малко. Не искаш ли и от моята? Еквивалентна размяна...

-Не се храня с кръвта на хората. - Изръсих набързо и се усмихнах. - Храня се със страха на хората, със собствения ми страх. А ако него вече го няма, ще изчезна и аз.

Кимнах разбиращо и си взех сакото, зарязано на пода. Червеното петно на него нямаше да се изчисти лесно.
- Ами добре... всеки се страхува. Дори аз. Знаеш ли кое ме плаши в момента?

-Какво? - попитах го и хванах сакото. - не. няма да го обличаш. Това по него е кръвта на човек и демон в едно. Нещо равно на бомба със закъснител. Заради това ще те погне всеки демон, вампир дори феичките от гората.

ПОгледнах сакото с тъга.
- Какво примамка ли е? Или е много ценно?
Вдигнах рамене и го оставих на пода. Щракнах с пръсти и то се запали.

-Ами демоните трудно имат деца, помежду си, а да не говорим в някой човек. Така че по-скоро е ценно. - отидох до него и го погалих по бузата. - е имението е твое. Аз искам само тази стая. Когато се върнеш ще съм тук.

Изчервих се и вдигнах ръце и погалих лицето ѝ
- Мое? Аз не искам нищо...
Внезапно се стреснах и я погледнах притеснено.
- Триш? Къде ти е гривната?

-Ами ... - почесах се по врата и се усмихнах.
-Няма значение. Хайде върви. Казах ти че кръвта не трае вечно.

ПОклатих глава.
- Не, наистина трябва да го направим заедно. Виж, това е легендарен меч... трябваш ми. Повярвай ми... ела с мен. Моля ти се.

-Не мога. - въздъхнах и го прегърнах. - Ще ти обясня когато се върнеш.
Или по-скоро ако се върнеше. Кое знае. може пък и да избяга.
-И за да не се чувстваш така сякаш те гоня или бягам от нещо ... - и просто го целунах.

Облещих се... но не се дръпнах. Просто я притиснах до себе си и отвърнах на целувката нежно, несигурно... но по-искрено, от колкото можех да го изразя с думи.
Щом устните ни се разделиха, я поглегледнах в очите и тихо прошепнах:
- Обещавам да се върна...
Целунах я още веднъж и поех навън...