Домът на Алекс

Силно сияние предупреди появата ми. Появих се в предния двор на къщата. Прибрах свитъка и извадих малка книжка с виолетова корици и метална обковка. Вигнах очи към къщата и замислено се приближих. Огледах входната врата и я докоснах. Тя се отвори и преминах вътре тихо, като затворих. Хората, които живееха тук не бпха замесени с магия, но се налагаше да намеря, тайник в къщата. Тук беше живял старец преди тях. И трябваше да намеря.
Погледнах на страни и вядях... Котка? Защо ми привлича вниманието? Приближих се до животното и разсеяно го погалих.

Взех Котето и се заех да оглеждам мястото. Плъзнах поглед нагоре надолу по гредите на тавана и се насочих към Кухнята. Заоглеждах се внимателно и оставих котката на масата. Започнах да обикалям насам натам, и да потропвам с крак по пода. Внезапно дочух нещо и коленичих на пода. Допрях лице в пода и се заслушах, потропвайки с пръсти.

Скочих на крака, като ужилен и се заоглеждах наоколо. Какво беше това? Започнах да търся с очи човек. Гласът беше момичешки, но можеше и да е малко момче - някой момчета бпха много пискливи като малки. Даже детски гласове се дублираха от актриси в детски сериали. Нямаше човек. Даже нямаше папагалче. Нищо живо. Дали не беше призрак. ПОгледът ми падна върху котката, която гледаше с мистериозно сериозен погелд действията ми.
- Мацо? - попитах повече на шега, но без да свалям очи от котката.

Хлъцнах и се дръпнах инстинктивно от котката. Налетях на мивката и се удържах. присвих очи и заявих високо:
- Котките не говорят. Какво си ти?
Приближих се и започнах да изследвам котешката фигура. Ако беше промяна на формата, беше майсторска работа. Ако беше просто обладана, пак не мошеше да я накара да проговори с толкова спокойно без проблеми.

загледах се в нея. Бях чувал за безброй създани, които се преструват на други, стават невидими, или сменяха кожата си по един или друг начин. Изглежда това създание или нямаше оригинална форма, или просто искаше да се скрие. Кимнах разбиращо.
- Ясно... На заем? Искаш да кажеш че се вмъкваш в кожата на други или само копираш образа им?
Наведох се да я погледна. Харесвах Котешките очи бпха много зловещички.

Кимнах. Когато някой си заслужаваше похвалата - не го пренебрегвах. Закимах замислено.
- Да, вярно е, справяш се отлично. Дори мен заблуди. Дори сега не виждам промените в аурата ти. Ти не имитираш котката, ти ставаш нейно абсолютно копие.
ПОклатих глава. Има неща, които човек може и такива, които е по-добре да не може.
- Предпочитам да имах твоите възможности. Но ако се опитам да ги изуча и приложа, може и да се окажа за винаги с хриле или нещо от сорта....
Помислих малко и седнах на стол до масата.
- А като си котка на хората тук. Можеш ли да ми кажеш, дали нпкой от тях е отварял тайника под пода на кухнята ви?

Кимнах. ПОгледнах към тайника. Въобще не мис е виждаше странно, че говорех с котка.... ПОглендах към съседската котка, която тя копираше. Значи трябваше да види някого, за да го имитира. Не можеше да си изработи собствен модел, или можеше, просто не ми казваше. Вдигнах рамене и коленичих на пода. Започнахд а ровичкам, чак после се сетих и вдигнах очи към нея.
- Аааа... може ли?

Прокашлях се и погледнах котето. Можех ли да имам доверие на това създание? Вдигнах рамене. Колкото повече хора знаеха за предстоящата опасност, толкова по добре.
- Ами преди да купиш къщата, я е притежавал един дядка, който на младини е членувал в орден на паладинчета. Нали се сещаш - от онези дето махат с чукове и лекуват рани с молитви. Той е бил пазач... пазител на гробницата на Некромант, умрял по времето, когато елфите са живеели в едно кралство. ПОнеже имам подозрения,ч е костите могат да бъдат използвани за да се извлече информация от тях... искам да ги премахна.
Отворих тайника и вътре... се оказа че е малко правоъгълно кухо място в бетона, в което имаше само... ключ. Взех ключа и се заех да намествам Плочката обратно на мястото ѝ.

Станах и отупах прашните си ръкавици:
- Нямаш си и представа. Това некромантче е много опасна личност. Искам да кажа, че ... виж сега
Седнах пак до котката и започнах да обяснявам:
- Когато елфите са живеели заедно, една група фанатици,наречени Култът на Прокълнатите, е искала техният Кладенец, от които те извличали магическата си сила. Започнали да завладяват кралството, но се сблъскали не само с елфи, ами и от зад ги нападнали хора, съьзници на елфите. За не се провали, некромантът се помъчил да призове демони не от Ада... а от друго измерение. Говоря за легион от демони, които пътували от свят на свят като насекоми и изпепелявали всеки свят. Въпреки всичко, некромантът бил убит и с него умряло знанието как се призовават такива демони. Но както казах - от тях може да се извлече това знание, ако други некромантчета го направят... сега капиш ли?

Кимнах защото дори в котешките очи видях притеснението, коеот виждах в очите на всеки, който беше чул историята. Станах и погледнах ключа в ръката си.
- Може би ще искаш да дойдеш да погледнеш, а? Вече знаеш доста... а и не ми приличаш на някой, които ще иска да ме подгони, да те разпитва нали? Не знам дали въобще биха те намерили... но все пак?

ПОказах ѝ Ключа и я попитах.
- Можеш ли да запомниш формата му? Понеже има опасност да ни нападнат и дори да ми откраднат ключа. Акотова стане, искам да съм сигурен, че можеш да наподобиш формата му.
Не беше много брилятна идея, но исках да видя дали може.
- Просто за всеки случай.

КИмнах разбиращо. Явно можеше да имитира смао живи неща. Не исках да се окаже че е ключ и да остане ключ завинаги. Все пак ключовете нямаха разум и не можеха да преминат в друга форма или дори да помислят да го направят.
Усмихнах се успокояващо и прибрах ключа в джоба си.
- Добре, и без това идеята беше тъпа...
Взех котката на ръце и я оставих да се покатери на рамото ми.
- Сега повече приличам на вещер, нали?