Обширната поляна

- Глупави ангели. - Диабло се изправи и погледна към небесата - Мислите, че можеше да ме спрете?! Смъртта може само да ме забави! - изкрещя той.

-Започва се. - казах си тихичко и се свих на място, опитвайки се да си направя заклинание за забрава.

Демонът свали погледа си към нея. Той леко се усмихна и й подаде ръка
- Хайде, няма защо да седим тук.

Хванах ръката му и се изправих.
-Както и ти.

- Аз имам други неща за правене. Оставям те да живееш свободно.. за сега. Но един ден, ще се върна. И когато ме видиш отново, този свят ще ми принадлежи. - това бяха последните думи, които момичето чу от Диабло, преди той да изчезне в пламък.

Усмихнах се и погледнах небето.
-Един ден. - след което се преобразих и тръгнах към дома си.

ПОявих се в полето. Беше по-далеч от градчето и спокойно се оставих на заклинанието да изгасне. Погледнах котката си и се усмихнах.
- Е, ако не си впечатлена, измяукай.
Посочих към малка група дървета.
- Там трябва да е тайното място. Нещо против да участваш в разкопаването на стар гроб?

Навлязох между дърветата. Котката беше по-малкия вариант. Не можеш да я призовеш като сукуба, не можеш да спиш с нея... но мисля, че в следващите 30 години едва ли щях да мисля за спане с някого въобще.
- Не се притеснявай. Този гроб е над земята. Крипта е, ето я и нея.
Посочих право напред, към нещо като параклис на сред гората. Приближих се бавно до стълбичките пред вратата.

ПОгледнах с едно около котето и се замислих.
- Изглежда си по едра, от колкот си мислех. Както и да е, да влизаме.
Качих се бавно и се огледах. Никакви защити, никакво нищо. Обърнах се назад и затърсих... ааа, шийт ъф пейпър.
От към далечния край се задавашемалка група от четирима пехотинци, облечени в средновековни брони. Не можех да повярвам че още някой ги носи...

грабнах котката в ръце и се метнах в храстите. Загледах се към тях. Нещо не ми харесваше в тях.
- Не разбирам... не изглждат както трябва. Искам да кажа, че са някакви странни. ПОгледни ги. Носят тези брони, а не се потят, не изглежда дори да им дреме особено.
Присвих очи.
- О, господи... Те са...
Поклатих глава и зашушнах тихо в ухото ѝ:
- Те са резоректнати. Това е райския вариант на некромантството. Отново и отново след като са остарявали и умирали са били съжявявани. отново и отново... само ще им направим услуга ако ги убием. Някакви проблеми и скруполи по въпроса?

Преглътнах и събрах длани пред лицето си:
- Magicae es: Umbra Penicullus incantatores: secant!
Magic art: Shadow Style Spell: Impale
Поставих длани на земята. от мен до тях започнаха да израстват в редица бързо шипове от земята шипове. Цялата група беше нанизана и в следващищя миг шиповете се прибраха. Телата с дрънчене и без викове изпопадаха на земята. Изглежда с това приключи цялата съпротива. Показах се от храстите и пристъпих към потъналите в кръв войни.
- Постарах се да ги убия възможно най-безболезнено - прошепнах с тих глас. - Надявамс е че след толкова години пазене на тази гробница, ще получат покой.

Обърнах гръб на труповете и отидох бързо до вратата на... вратата избухна навън оБъркан отстъпих и се приготвих да използвам Свещен (Sanctae) или Светлинен (Lux) стил заклинание, но за моя изненада от вътре не се появиха немъртви. Беше едър мъж в броня с боен чук едната ръка и разтворена дебела книга в другата. Той вдигна чука си над главата, сякаш искаше да направи заклинание. Ведага се досетих, че ще иска отново да прероди войните зад мен. Трябваше да съм по бърз:
- Котко! Бягай!
Едва сега се сетих,ч е не знам как се казва котката с мен. Объркан просто направих заклинанието:
- Magic Art! Curruption Style Spell: Reanimation!
Изписах грубовата руна пред лицето си, която грейна в черно и зелено, преди да изчезне. Зад мен четири стълба от зелена светлина обгърнаха труповете на противниците ми. Скоро бпха на крака, но бяха само трупове, обгърнати в страховита червеникава аура. Те се спуснаха като живи към рицаря с чука. Но не доживяха. Бях направил магията прекалено набързо и телата внезапно избухнаха на кървава пихтия пред очите ми.
Отвращението по лицето на рицаря беше несъмнено. Той се засили а около него проблесна синкава бариерна аура, за да го защити от ппреки атаки. Плъзнах се странично, за да не ме смачка. Събрах длани от страни на тялото си и започнах да концентирам черна и зелена светлина за да подготвя следваща си магия. Рицарят изписа златна руна пред лицето си, в мига, в който запокитих кълбото от черна магия срещу него.
- MAgic Art: Curruption Style Spell: Death Coil!
Около мен избухна ярко златно сияние, а моят снаряд порази рицаря.Тя избухна в неузнаваемо зарево и се завихри около него. Той извика и рухна от магията ми. Неговата ме порази не по малко. Светлината ме хвърли в храсталаците като парцалена кукла.

Станах от тревата и се олюлях. Отупах си дрехите и от яката ми се дигна малко пушилка.
- Сакрет Лукс... Светлинен стил заклинание... много скапана работа.
Домъкнах се до проснатия дядо на земята.
- ТОва е пазителя... Гавиндрад Страшния. Сега е само купчина мърша. Трябваше одавна на е остарял и умрял... защо трябваше да остава той. Ако беше оставил децата си... или сам беше унищожил костите на Некроманта, нямаше сега да се налага да го убивам
Взех котката на ръце и я вдигнах пред лицето си:
- Запомни нещо много важно - когато избираш религия, гледай тя да разрешава браковете. Иначе ще те "прераждат" докато ти втръсне да си жив.
Посочих с глава към трупа на тревата.
- Хайде, да влизаме.

Влезнах вътре и се огледах. Вътрешността беше семпла, четириъгълна и с няколко грозновати създания издялани в камъка на стените. В средата имаше каменен саркофаг, съвършено семпъл, по-скоро приличаше на огрмона тухла на сред помещението. На капака бяха изобразени меч и два крустосани чука, покрити с лед.
- Символът на Култа на Прокълнатите. - Обясних аз, - Изглежда това е мястото. Сега почакай.
Започнах да чета по страничната стена на саркофага и да мърморя нещо под носа си, бършейки прахоляка.

Станах и кимнах разбиращо на надписа. Въздъхнах и се обърнах да си потърся котката.
- Алекс ела тук...
Доближих се до котката и изкривих лице:
- Не прави така, плашиш гаргите.
Взех я на ръце и излязох навън. Пуснах я да се качи на рамото ми и се обърнах. Събрах длани и започнах заклинание. Земята под гробницата засиям в пулсиращо жълтеникаво и след миг земята избухна в стълб от пламъци. Камъните се напукаха от жегата и се разпаднаха на тревата наоколо. Изчаках да изгори хубаво и се обърнах да си ходя

ПОгледнах котето и се замислих:
- Прочетох надписите на кофчега на онзи смахльо, умрелия магьосник. Оказа се че е разказана на кратко историята му. Успял е да призове много древни и могъщи демони. Изглежда е чел от някаква книга. Наричая Медифовата Книга. Сега трябва да разбера кой е Медиф и къде е книгата му сега.
Извадих свитъка и въздъхнах. Вече взе да ми става навик да се портвам насам натам като някакво подивяло извънземно от Стар Трек.
- Идваш ли?