Мрачната гора

...

Мрачен човек - мрачна гора. Май това се отнасяше за мен в момента. Е, не винаги изглеждах мрачна, но тъмните дрехи, които бях облякла, черният молив, който съвсем подчертаваше светлите ми очи с иначе сякаш празния ми поглед и меланхоличното ми поведение сега определено не ме караха да приличам на весело девойче. Не и на фона на тъмнината, в която едва се прокрадваше по някой слънчев лъч измежду листата на дърветата. Облегнах се на едно от тях и щом усетих грапавото твърдо стъбло, опряно в гърба си, почувствах леко неудобство. Е, нямаше как да е меко като дивана в хола. Все пак останах така, притворих очи и единствено се заслушах в звуците, които обитателите на гората издаваха.

Джесика дочу шум от пляскащи криле, и светъл силует кацна върху клона на едно по-голямо дърво, като застана на него и светеше силно.
Самаил не беше слизал на земята от няколко стотин години и наистина беше забравил какво е чувството да си тук долу. Светът създаден по подобие на Рая, но прокълнат да гние. Колко жалко, че нещо толкова красиво и старо щеше да има край.
Вятъра подуха, като понесе със себе си няколко бели пера, а от ярката светлина се оформи тяло на мъж с дълга бяла коса, светло бяла кожа и очи.
Крилата му се прибраха и той си пое дълбоко въздух, като издиша бавно.

Момичето се обърна към посоката, от която дочу шума. Светлината обаче я заслепи и се наложи за момент за постави ръка пред очите си, но щом тя изчезна, J.J. отнов оотправи погледа си натам. Честно казано, не очакваще някой от онези толкова важни крилати същества там горе да слезе на земята под истинската си форма, пък камо ли тя да стане свидетел на нещо подобно. А как позна, че е ангел ли? Остави ти едновековния й уж голям опит на земята. Всеки би се досетил по белите крилцца и разхвърчалата се наоколо перушина, от която впрочем едно перце се озова пред нея и Джес го хвана и го огледа. Поне й беше в тон с косата. А на белокосия мъж не каза нищо. Дори почти не отрази, че е близо до нея. Така де, сигурно той имаше някаква работа тук, така че за какво й беше да го разсейва.

Ангела се намираше на 10-12 метра от нея, и нямаше намерение да вика, като прост човек. Той я погледна право в очите, въпреки разстоянието Самаил виждаше всеки нейн детаил перфектно. Джесика чу гласът му в главата си:

-"Аз съм един от Неговите слуги. Коя си ти? И осъзнаваш ли какво виждаш?"

Самаил знаеше, че това не е обикновен човек, а е създание което е отговорно за доста пролята кръв, и разпределени души за Ада и Рая. Беше му интересно най-накрая от толкова много време насам, да осъществи контакт с земно същество, без да праща духът си.

Джесика най-спокойно се заигра с перцето, премятайки го измежду пръстите на едната си ръка, както повечето хора правят с някоя монета. Фактът, че чуваше нечий друг глас в съзнанието си леко я притесни, но главно защото смяташе мислите си за местенце, в което се предполагаше, че трябва да присъства само и единствено тя самата, а не някой друг да се бута там.
- Аз ли?! Ами аз .. не съм ничия слуга. И понеже осъзнавам какво точно виждам, то тогава предполагам, че и ти знаеш какво точно съм аз. - бяха думите на момичето и понеже също не смяташе, че трябва да вика, Джес ги измърмори тихо, но беше сигурна, че ангелът я е чул. Или най-малкото - че още се рови из съзнанието й.

Хладнокръвието на Джесика, предизвика лека усмивка на лицето на Самаил. Той беше свикнал хората да се кланят, кръстят и да откачат от удивление при появата му, но изглежда вампирите бяха по скептично настроени към нещата.
На ангела изглежда му стана интересно и отново проговори, като седна на клoна върху който беше застанал и се облегна с думите:

-"Колко години съществуваш на този свят? Осещам аурата ти, и чувствам душата ти. Смърт и болка се таи в теб.
Понеже не ме удостои с името си, аз ще проявя маниери и ще ти дам своето - Самаил, Началник на Петия Рай."

- Джесика. Джесика Джеймсън, но предпочитам само първото. - представи се на свой ред и тя. Нали се водеше, че е културно момиченце и щеше да е неетично от нейна страна да не каже името си. После премина и към другия му въпрос.
- 119. Но надали на теб ти се струват много.
За смъртта и болката не каза нищо. Ясно беше, че присъстваха, особено пък първото. Но нали всеки убиваше - било то хора или нещо друго. Момичето просто отново отпрви поглед към ангела, а по изражението й най-накрая си пролича някаква доза любопитство. Чудеше се защо ли някой като него би се интересувал дори малко за живота на някой кръвопиец.

Самаил виждаше мислите на Джесика, бистро и ясно. Макар и деянията му да бяха предимно зли и отрицателни. Той си оставаше 'добър' ангел, служещ на Бога и грижовен към отроците му на Земята.
Той беше грижовен към повечето хора и същества, които срещаше. И искаше да опознава и помага:

-"Виждам, че вниманието ми те озадачава. Не си ли чувала за грижовността на ангелите? Аз нямам причина да ти сторя зло, при условие че душата ти отдавна е преминала в отвъдното.
Но ще ми е интересно да науча нещо ново за нещата, които се случват на Земята, от изгледа на тези които живеят тук."

Той осети, че този вид разговор не и допада много. И скочи от клона на който си отмаряше, като с едно разперване на крила се озова на няколко крачки от момичето. Крилата му отново се прибраха в гърба и изчезнаха, а той стоеше и я гледаше със спокоен и някак си изпитателен поглед.

В думите му определено имаше логика, но явно според разбиранията на Джесика съществата като нея изобщо не бяха от най-обичаните на този свят, пък камо ли някой да проявява някаква грижовност към тях. Все пак тя беше една от тези, който с удоволствие биха ти изпили кръвта, ако им се отдадеше тази възможност.
- Е, добре. Какво по-точно искаш да научиш? - попита тя и се загледа по-внимателно в него щом вече беше на по-близко разстояние. За момент откри някаква лека прилика между себе си и ангела, но навярно се дължеше просто заради еднаквият цвят на косата.
И все пак важното беше, че по някаква странна случайност беше готова да задоволи любопитството му относно земния живот и да му отговори на някое друго въпросче.

Самаил сложи ръце зад гърба си, като ги хвана една друга и се зачуди какво може да разбере от нея. Лунната светлина къпеше кожата му с бледите си лъчи, и по тялото му личаха надписи и изображения, на древни езици.
Той зададе въпроса който го е човъркал през цялото му съществуване:

-"Какво е чувството да бъдеш жива? Аз съм всемогъщ ангел дарен със сили подобни на тези на Бога - моя Господар всевишен, има ме от хиляди години. А не знам какво е да живееш за момента и да се радваш на малките неща в живота.
А ето, че ти, която стоиш пред мен. Земно създание, си преживяла не само живота, но и надвила смъртта."

Може би очакваше подобен въпрос, но си нямаше и на идея как точно да отговори. Отне й около минутка да подреди мислите си и да намери по-точни думи за отговор.
- Чувството наистина е много странно и едва ли може да се опише. Самата мисъл, че всеки един момент може да ти е последен, че не знаеш какво ще стане утре и нямаш контрол над собствената си съдба и живота си.. Това те кара да живееш за мига, да угаждаш на всяка своя нова прищявка и да цениш дори едва значимите неща, преди да ги загубиш. Всичко се гради на несигурността, незнанието и самият адреналин когато усетиш, че си на косъм от смъртта и че можеш да загубиш най-скъпото си нещо - живота. Дори сега, когато знам, че не мога да умра от страрост, напрежението все още съществува. Никога не мога да съм сигурна, че няма да се намери нещо или някой, който да отнеме живота ми. Това стимулира хората да се опитват по-бързо да сбъднт мечтите си - страха от факта, че не знаят колко време им остава. Това ги кара да достигнат целите, към които винаги са се стремяли преди нещо да им отнеме тази възможност..
Думите на момичето сякаш нямаха край. Можеше да говори още по тази тема, но предпочете за сега да спре, преди да се увлече в ролята си на философ.

Самаил виждаше, че наистина подобно нещо, като живота може да бъде обяснено и с думи. Но трудно можеше да бъде разбрано. Той никога не беше усещал притеснение или страх, освен от Господ Бог и яростта му, към определените действия.
Знаеше какво е да си на Земята, и да си сред хората, но не и какво е да си един от тях. Мечтата на Архангел Михаил беше да живее сред хората, като един от тях. И макар това негово желание да не беше изпълнено, още от времената когато Самаил беше ангел хранител на Исав, син на Исаак. Той се чудеше какво е нещото, толкова красиво и велико, че да накара първия сред ангелите на Бога, на когото самото име означава "Кой е като Бог!?" , да иска да изостави всичките тези сили, статут и звание, за земен живот. След като изчака тя да довърши, на свой ред проговори:

-"119 години, за мен са нищо. И си изживяла повече от колкото аз за 4 000 и нагоре. Виждам защо брат ми Михаил, ви обича толкова.
И грешиш когато мислиш, че само хората заслужават божията обич. Всеки покаял се може да я получи, но се съмнявам ти да го направиш."

Той отново се усмихна, по странен за него си начин. Няколко птици, които прелитаха на близо, и имаха нещастието да минат точно над Самаил. Рязко спряха полета си и се понесаха надоло, като се строполиха мъртви.
Ангела затвори очи и се отпусна, като добави:

-"Трябва да внимавам със страстите си, някой може да пострада. Хаха!"

Въпреки, че не беше много смешно. Аурата на ангела можеше да донесе парадоксален покой, несравнима радост, или внезапна смърт. В зависимост от нагласата му. И тъй като последно беше убивал, все още излъчваше смърт.
Но това не можеше да навреди на Джесика, или някой друг вампир.

Да се покайва ли ?! Че защо й беше да го прави когато знаеше, че точно след това ще извърши поредния грях. И не толкова защото искаше да върши грехове, колкото защото трябваше да го прави за да оцелее. Насилие, проливане на невинна кръв .. това един вид й беше в природата и нямаше начин да й се размине без него, но тя отдавна бе приела факта, че се е превърнала в безскрупълен убиец.
- Прав си. Надали ще се покая, имайки в предвид, че надали ще спра да правя .. разни мизерии .. дори и да го искам. - отвърна момичето
Впрочем усети, че доста дълго е стояла облегната на това дърво и леко се беше схванала, затова реши да се пораздвижи малко и направи няколко крачки напред. Точно тогава мъртвите птици се струполиха на земята, а Джесика за момент остана неподвижно и леко очудена от силата на самата аура на Самаил. Щом само от нея наоколо се носеще смърт, кой знае колко силен беше той всъщност. За момент бегла усмивка се изписа на лицето на момичето.
- Е, дано пострадалата не съм аз. Въпреки, че технически погледнато вече съм мъртва.

Самаил разпери криле и каза:

-"Аз смятам да обиколя района и да видя, до каква степен всичко се е променило от близо. Гледайки нещата от Седмия Рай не е същото.
Ако искаш можеш да се присъединиш към мен. Или всеки да поема посоката си, докато Господ отново не пресече пътищата ни.

Джесика за момент се покол{Цензура} дали просто да не продължи да си върши обичайните неща или да се помъкне след ангелчето. Всъщност, беше й интересно какво точно е намислил да прави той тук и къде смята да отиде, затова може би щеше да се съгласи да обиколи малко с него. Пък и нямаше да й навреди да поопознае малко и тези същества, че не всеки ден можеше да се срещне някое от тях.
- Е, добре. Ако няма да ти преча съм съгласна да дойда с теб.

Самаел излетя

Щом остана само в гората, момичето не намери особено голям смисъл да продължава да дреме тук. Поизтупа си дрехите, тъй като няколко мизерийки от стъблото на дървото, на което до преди малко беше се подпряла, се бяха закачили за тях, след което бавно и спокойно тръгна към някое друго местенце.

Нейтън седеше на едно дърво с надолу главата и си месеше тестето с карти.

Амелия кацна далече от него, прибра крилата си и заприлича на същинско човешко момиче
-добър ден, господин Крупие - каза тя след като се приближи

Той подсмръкна,а след това си потърка нос с показалец и продължи да си меси картите.След 2 минути от нейните думи той я погледна много хладно без а казва нищо.

Серас се появи като се провикна:
-Дюпре къде си ..?Пак го изтървах трябваха ми още амуниции...

-кои сте вие?
Амелия погледна първо Серас, после Нейтън

Той отново подсмръкна и промърмори:
-Мразя тази гора,но много я обичам все пак. Колкото до това кой съм аз.Аз съм Спайдърмен

Серас усети някаква странна воня да се носи от момичето..След това се обърна към нея.
-Серас Виктория....Виждала ли си един шапкар?