The Mansion of the Succubus

Усмихнах се и го прегърнах.
-Просто искам малко сън това е. - Свих се в него и затворих очи.

Прегърнах я здраво и се свих около нея. Когато я призовах, изградих договор с нея. Никой не знаеше, че моят не е като останалите. Аз и дадох нещо свое, и тя ми отвърна с лоялност. Но ѝ бях Господар, истински господар, а не мухльо, който се крие зад робите си. Аз бях нейн господар и тя ми служеше вярно. А аз я хранех и пазех. Сега щях да я пазя. Щях да я пазя, сякаш е мое дете... моя...
ПОгледнха момичето в обятията си и се облещих учудено. Мислех, че тази част от мен е умряла, когато Кил'Джийдън беше изпепелил НАйтсайт... Нима от всички, бпх избрал да се влюбя в сукуба? Или това беше приятелска любов? Или привързаност на човек към кучето си? Не знаех. Нямах приятели, нито куче...
Затворих очи и задрямах неспокойно, а топлото ѝ тяло се допираше в мен.

В момента в който чух Иридиъс отворих рязко очи и изкочих от леглото преобразявайки се отново в демон. Застанах пред Тираел и се усмихнах миловидно, а ръката с която бях хвалата меча трепереше.
-Той не го е докосвал. Спокойно. Няма да стори нищо лошо.

Скочих от леглото като ужилен. Инстинктивно събрах ръце пред гърди те си, но щом видях, че Рейн ще се оправя с онзи досадник, взех да се облека. Честно, поне да беше почакал поне да станем. ПО- дяволите...

Забих се в стената и паднах на земята. Наистина докосването на меча ме беше отслабило, но не толкова. Изправих се бавно и в ръката ми се появи един камшик. Размятах го над главата си като ласо на накрая го метнах по меча на колата на Иридиъс. Дръпнах го към себе си и го погледнах.
-Тираел това ли търсиш. Ела и го вземи. И триста пъти ти казвах, че Иридиъс още не е опетнен с тази сила. - Насочих острието на меча към Тираел и се усмихнах вежливо. - Приеми го като покана за през нощта.

ПОгледнах я облещено. дали знаеше какво прави. Бръкнах под наметалото си извадиш шлема си. Нахлупих го и изгледах злобно иззад него ангелът. Изглежда Рейн, толкова искаше да не стана на кайма, че беше готова на всичко. Постарах се да остана спокоен, но едва се сдържах.

Преглътнах тежко, когато ме окова за стената и се чувствах като птичка в клетка. Беше гадно, много гадно чувство. И имах чувството, че след малко ще повтори едно от много изживявания, които сме имали преди. Но когато взе меча ми олекна. И странно когато меча изчезна се чувствах далеч по-добре.
-Тираел. - заговорих миличко и сладникаво. - пусни ме.

Гледах с оцъклени очи и лицето ми трептеше от напрежение. Планът ми се беше сринал пред очите ми. И то заради твърдоглавието и некомпетентността на един ангел-фанатик. Останах спокоен, покрит от наметалото, напълно невъзможно беше да се прочете по позата ми гневът и разочарованието ми.
Само поклатих глава и седнах на края на леглото. Поклатих глава и свалих шлема си. Вдигнах очи към ангела и със съвършено спокойствие тръснах една сочна псувня по адрес на ангела и цялата му перната фамилия. Станах от леглото и се приготвих за битка.
- Добре, ревнивецо, да приключваме.

Останах пронизан на сред нищото. Стоях на сред стаята и гледах с копие от светлина стърчи от гърдите ми. Вдигнах очи към ангелът и се усмихнах вяло.
- И това ли е? С това ли ще се биеш срещу ПЛамтящият легион? Не знам, Тириел... Сам знаеш,ч е не гледаме в една и съща посока. И проблема е, че си арогантно заслепено копеле... Не ме уби заради греховете ми, нали?
Вдигнах ръка и стиснах качулката му. Придърпах главата му до лицето си и изсъсках с отслабнал глас:
- Искаш Лилит, нали, надървено копеле, искаш я само за себе си и се почувства унизен че съм я призовал.
Лявото ми око не пламна. И ще разберете защо... някой път.

Когато оковите се махнаха стъпих на земята здраво. Понеже играя от толкова време ролята на миличка и добра и в момента, в който някой ме докосне умираше сега перфектно прикрих агонията си и най-вече болката от това което направи Иридиъс.
Вместо това се усмихнах се доближих до Тиреал. Увих камшика около шията му и от него лекичко се появи нещо като черен дим.
-И така Тираел. Сещаш ли се какво е това, което е около врата ти. Така няма да можеш да изчезнеш. Заради това което направи ще те преследвам в сънищата ти. Многократно ще те убивам в тях. А в реалния живот ще се опитвам да те нараня по-възможно най-жестокия начин.

Погледнах го сърдито. Искаше отново да ме накара да живеят в сенките и да не се показвам пред никой, само защото някога му разбих милото сърчице. Стиснах камшика и го замъкнах като куче на каишка към стаята в която никой не влизаше. Когато влязохме вътре там нямаше абсолютно нищо. Тавана, пода и стените бяха черни. Без прозорци и мебели.
-Пак ли искаш да остана в тази стая с векове?

Когато изчезна просто легнах на земята, а вратата се затвори след като легнах. Затворих очи и се свих на кълбо.

Нямаше Нищо. Абсолютна празнота. Стох в нищото и чаках. Когато умреш, сигурно нещо става. дали отиваш в ада? Или Рая? В ада щеше да боли. В Рая имах много лица, които не исках да виждам. Просто стоях и си чаках. Дали да ида на някъде. Може би сам трябваше да избера? Помъчих се да се огледам. Не изпитвах нито страх, нито жал нито срам... просто стоях и се пулех в нищото. Дори не беше тъмно да речеш. Не можеше да се опише с думи но просто наоколо нямаше нищо. Ако нищото имаше цвят и форма - то това бяха те. Но защо не отивах никъде?
Бавно вдигнах ръце пред себе си. и внезапно го осъзнах. Нямах тяло... или не точно. Имах десен крак, дясна ръка.... да всичко от дясно го имаше, но лявата половина липсваше някак. Протегнах дясната си ръка и замахнах. Мъчех се да се помръдна, да премина нататък. Да стана нещо повече, да се преместя. Да оцелеля. Бях се учил от майстори да движа духа си, сигурно можех да го направя отново... само малко по-насам, Още малко... и още веднъж. Това сякаш траеше вечност. Аз вървях презнебитието и се мъчех да премина от нищото, в следващото нищо...
Ярко сияние от оранжево, жълто и червено обля тялото. Стълб от преплетена юервена и оранжева светлина погълна тялото и и го вдигна от пода. Трупът се разтърси веднъж, после още веднъж, сякаш пускаха през него ток. После светлината изгасна и тялото на Дредмастър изтрополя на пода като отсечено. При удара се чу силно изпъшкване и вече възстановеният аз се закашлях от въглеродния диоксид в дробовете си. Задишах бързо и учестено с много болезнени хрипове, докато вампирската ми природа не започна да си казва думата. Свих се на кълбо на пода и затреперих , докато из тялото ми се раздвижваше вече изстиналата кръв.

За разлика от преди няколко минути когато Тираел беше в стаята, в която не пускам никой сега буквално бях сама. Видях как Иридиъс умира, а след това и онова долно същество Тираел ми беше казал да убивам всички и всичко, което ме призове. Така, че май щеше да е най-лесно ако изобщо никой не ме призовава.

Изкашлях се силно и се свих. Отворих рязко очи и се втренчих в... тъмното. Беше стая. Позната, но и смътно дразнещо позната. Изправих се рязко и се закашлях силно и изплюх нещо като кръв или слуз на под. С трперещи крайници се изправих и със гърчещи се омекнали колене се помъчух да се добера до леглото.
- Рейн... - изпъшках тихо и протегнах ръка към размазания пред очите ми образ на кревата.

Докато аз се самосъжалявах в стаята, в която няма абсолютно нищо едно от прислужничките дочу Иридиъс и веднага влезе при него. Тя му помогна да легне на леглото и го погледна, питайки го дали може да му помогне с нещо.

Дишах плитко и исхъхрих моментално да се доведе Рейн.
- Доведи ми... господарката си.. Лилит... Рейн... доведи я!
Момичето се паникьоса и се хвърли да изпълни поръката ми. Изправих се до колкоот мога и извадих малка зелена епроветка със зелена течност. Излях я в устата си и ми призля. След това бръкнах отново и извадих второ малко триъгълно шишенцесъс сапфирено синя водичка, която бързо излях в гърлото си Изгъгнах нещо и останах да лежа объркано на леглото и да дишам тежко.